И пак затварят се едва проглеждащи очи,
и пак- отдават се на тъмнината.
И сила, и желание, и вяра, тлеят и изстиват
без животворните лъчи, без допира със красотата.
Отново студ скова искрата,
запалена, за да прерастне в пламък,
и пак измислени стени ще преградят душата,
ще я затворят във въображаемия замък...
Няма тишина без огън, който да я чуе,
няма топлина от спомен за изгубена надежда,
има самота, оковала своите вериги тежки,
там, в стаята без изход, в мислите измислени, и пак - човешки.