Изповед
В нощ безкрайно черна се родих -
дете на ада и смъртта.
Тялото си с черен плащ покрих
и тръгнах бавно из света.
Където спирах, живота преобръщах
и така и не разбрах добра ли съм, или пък зла.
Никога назад и не поглеждах, не се и връщах,
а само търсех моята, от мечти направена, гора.
В мене нещо дишаше, живееше
и мира нямах нито миг.
За една мечта душата ми копнееше
и аз я търсех, но не намирах и надавах болезнен вик.
Тогава, в тези часове
на болка, отчаяние и страх,
чувствах как душата ми, разкъсвана от хиляда зверове,
се готви да падне, да умре и, че иде моя крах.
Аз, приятелю, за красивото мечтаех.
Не знаех къде е, какво е, но как исках да го открия...
За него, приятелю, отчаяно ридаех
и за него готова бях да убия.
За грозното живях -
да го превърна в красота.
И за красивото умрях -
за провала на една мечта.
А ти, приятелю, да знаеш как ми се живееше...
Как исках още да дишам и мечтая.
На сърцето ми до болка му се пееше,
как още малко исках на живот да поухая...
Но тук не бе за мене,
аз по-скоро пречех и ненужна бях,
в тинята нагазих до колене
и добре направих, че умрях.
Не заслужиха те такава като мен.
Не познаха толкова бяла душа.
Не видяха очите ми светли като ден.
Не чуха отчаяната ми молба.
Само ти, приятелю, ме разпозна
и не плачи сега, че мен ме няма.
Душата ми порадвай се, че опозна
и грабни мечтата ми голяма.
Тези думи не от гордост ти говоря,
не се и радвам, че такава бях...
Сега из други светове ще бродя
и дано открия онзи, за когото толкова мечтах...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панкова Всички права запазени
поздрави!
