Изповед за неживяна пролет
Не попитах аз дали ще дойде лято
тази чудна пролет, отлетяла в миг.
С нея беше ми добре, дори когато
нежните си чувства не излях във стих.
Липсваш ми ти, моя неживяна пролет,
лошо се отнесох с теб преди.
Удивен от чудния ти полет,
съм забравил да те спра за миг дори.
И цветята ти в душата ми цъфтяха,
розови, ефирни, пролетно добри.
Колко утринни слънца за тях изгряха!
Но сърцето чувствата си не разкри.
Мислейки за лятото, забравих всичко,
пролетния трепет, пеещата арфа в мен.
Само разумът ми слаб и сам-самичък
ми напомняше, че съм на струните ù в плен.
Пее вятърът, издува пак небето,
приказки от бели облаци реди.
Лятото за мене свърши там, където
слънцето на пролетта във миг се скри.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Рашков Всички права запазени
