Изповед за неживяна пролет
Не попитах аз дали ще дойде лято
тази чудна пролет, отлетяла в миг.
С нея беше ми добре, дори когато
нежните си чувства не излях във стих.
Липсваш ми ти, моя неживяна пролет,
лошо се отнесох с теб преди.
Удивен от чудния ти полет,
съм забравил да те спра за миг дори.
И цветята ти в душата ми цъфтяха,
розови, ефирни, пролетно добри.
Колко утринни слънца за тях изгряха!
Но сърцето чувствата си не разкри.
Мислейки за лятото, забравих всичко,
пролетния трепет, пеещата арфа в мен.
Само разумът ми слаб и сам-самичък
ми напомняше, че съм на струните ù в плен.
Пее вятърът, издува пак небето,
приказки от бели облаци реди.
Лятото за мене свърши там, където
слънцето на пролетта във миг се скри.
© Пламен Рашков All rights reserved.
