Всичко, всичко изведнъж осъзнаваш
като студен дъжд, който те е облял,
като филм, въртящ се в бърз каданс,
като след стогодишен сън, заспал.
И така изведнъж очите си отваряш,
а си ги затворил, сякаш си потънал.
И невидимото започваш да виждаш,
със сърцето, със сърцето го съзираш.
И започваш капките дъжд да улавяш
сякаш че частици са от времето.
А не са ли сълзите на душата ти?
Докато в любене времето не спре… ...