Що е по-силно от обич и омраза?
Тази неусетно покоряваща душата зараза.
Откъде се появи и няма ли жал,
че всяко кътче на ума ми е обладал?
Той е видение с дъх на шоколад,
моето наказание от дълбокия Ад.
Този, който виждам в стая пълна с хора-
единственият при когото не чувствам умора.
Няма корона ,нито приказно царство,
но върви до мен пазейки ме от всяко коварство.
Той е тъмен и жесток рицар,не цар,
да изпълва живота ми с багри е неговият дар.
Заради очите му кафевият е любимия ми цвят,
не ще открия други в никой свят.
Той е горящата в сърцето ми рана,
ала ръцете му са единствения пристан в който искам да остана.
© Мария Терзийска Всички права запазени