„ Живея, за да умра, умирам, за да живея“

Живея, за да умра, умирам, за да живея.

Боря се да оцелея,иначе ще полудея.

Носен на крилете на смъртта,

моята душа е мечта.

Отровен от живота,белязан от самота,

болката е мой преследвач през деня и нощта.

От другата страна на света ме чака

моята спасителка смъртта.

Прогоних сълзите, но болката стана по-голяма,

искам да ги върна, но душата ми загрубя, връщане няма.

Усмивките ми са заключени, усещам радостта като измама,

имам само безусловната любов на мама.

Хейй, няма промяна, всеки ден е един и същ,

мога да го кажа още веднъж и още веднъж.

А негативизмът не ми е присъщ.

Ефтаназия е моята богиня, не искам съжаление

и сълзи когато си замина.

Аз съм дете на ветровете, довян на земята на греховете.

Просто така да извървя моя безформен път.

Хъ, това не е истинският ми живот, и да умра

те не могат се ме спрат.

Напред и нагоре! Все още гледам педантично към небето,

дълбоко в мен имам малко неопетнено кътче във сърцето.

Докато детето в мен бавно умира... Погледът ми става празен,

аурата ми потъмнява, не мога да се примиря с факта, че всичко наранява.

А дали трябва? Кой ще бъда аз, ако го приема ? 

И няма ли да се принизя с другите, когато до тях седна?

Слял се с тълпата, отхвърлил своята същност, влязъл в тяхната реалност.

Прекратил безнадеждната си борба, забравил своята вярност.

Дори и да е безсмислено, не искам безсмислено да живея,

и ще се боря дори и да не успея, защото живея, за да умра

и умирам, за да живея.

Като всички се боря да оцелея, иначе ще полудея,

дано лудостта не ме затвори повече, а да ме накара да се смея...

Но ако ще продължавам надолу, то по-добре да умра,

не ме е страх, това е последната ми мечта и

аз продължавам да се моля, имам воля.

Знам, че все от някъде трябва да започна, за да прогресирам,

но не знам откъде да тръгна, пътя не виждам.

Дали интуицията ще ме води?

Да, не исках да го призная вътрешно, но ме е страх да опитам,

ще го направя, та дори и цялото нещастие на света да изпитам!