Усещаш ли ударите, чувстваш ли агонията?
Дори в дъха ми има болка, пронизваща сърцето.
Буреносен облак се стоварва върху мен,
единствено се чудя за какво ли съм роден?
Подлост и предателство, обграден съм от страдания,
обречена борба, до последния си дъх.
Виждам звезди в небето и изход в мрака,
ще ми се отново да въстанем,
но въпреки това ти устремено мълчиш.
Е, как се чувствам – като улично псе,
една скала в прибоя
обляна от потоци мръсотия,
като вик в пустошта, който ечи нечут,
докато на хоризонта бурята се формира,
скала от желязо в един прибой,
самотен вълк, без капка съмнение в сърцето,
непоколебим вървя по пътеката към
покритите със сняг върхове на Асгард,
... можеш ли да ги видиш?
Понякога си мисля, че съм последния рицар
в един свят без рицарство,
да се събудиш от хубав сън,
това е жестоко,
но това време – днешното,
не е моето време.
Аз знам истината и винаги ще я казвам открито,
такъв е животът, не всичко е така лесно
през житейския ни път, обсипан с бурени и плява,
но помни, само този, който се предав,а губи наистина!
Мъките ни завладяват
и ето дегенерираме,
черни спомени,
се вкопчват дълбоко вътре в теб,
нихилизъм и утопия,
разяждащи хората,
а ти ще се примириш ли
с тази си съдба?
Опитът те прави по-твърд,
защото отказа да се предадеш,
вярвай в себе си, дори да си на колене.
Защото ще се изправим,
с мощ, ярост и гняв,
отстоявайки своето,
разбираш ли смисъла на този шанс?
Моето минало е такова,
че едва ли би го нарекла розово,
доста неща извърших,
за които всички знаят в този град,
но както и да е
аз го превъзмогвам, ще можеш ли и ти?
Твоите лъжи са трън в очите ми,
та ти една от тях ли си, ”всезнаещите”,
които винаги отхвърлят всичко, което не разбират,
или си от онези, „всевиждащите”,
ще продължиш ли в слепотата си към дъното?
Ако е така:
Тогава попътен вятър, приятелко,
... приятен път.
Аз се боря за думите си, това не е шега,
те не са лъжа, а самата истина.
Животът ми е само един,
какъвто и да е той,
с всичките си кривини,
а едната сочи към теб.
Всъщност на мен изобщо не ми прави впечатление това,
... всъщност дори мисли си, каквото искаш,
не мога да те предпазя от това,
съдещият вижда през своите очи,
но това, което искам, е
да мислиш с главата си.
Исках аз да бъда с теб,
обичах те от все сърце,
исках да умра до теб,
това беше моята мечта.
Първо бях запленен,
но после се замислих,
в живота нищо не е даром,
твърде много се надявах на теб.
Ее, тръгвам аз по пътя си
и знам, че той води към истината,
затова съм спокоен,
аз вярвам, че той е искрен и честен
и по този път ще ходя до гроб,
неговото име ще нося в мене,
докато животът ме държи в длани.
Време е да вървя,
надявам се да ме последваш,
вчерашното вече забравих,
минало ти простих,
продължавам сам по пътя свой.