Емил Николов
Живот в метафори
1
По стръмния път на съвестта си,
през бурните облаци на мисълта,
слънчевия път изминавам,
за да стигна до отговора.
2
Листата, тъжно есенни,
се отронват от душите ни.
Вятърът в мъгла ни облича,
дъждовете са ни сърдити .
3
Две реки протягат длани,
да се докоснат в тази тишина.
Реките, пожълтели от рани,
мечтаят в речните си корита.
4
От сърцето ми жива вода извира,
глас на девойка прегръща златни поля.
Ти си там, сред тихата тъга,
където е скрита душата ми...

5.

Залезът тъжно с нас се разделя.

Животът с  жива болка ни изгаря.

Отронена, душата се изгубва.

Времето в мъгла ни облича.