Животът
Има дни, във които всички стари тревоги вдигат тежка наздравица редом до нас.
И онази вина, скрита нейде дълбоко, като тътен камбанен раздира света.
И боли от мечти, подарени нахалос, от това, че изпускаме малкия миг. Но тогава животът с неочаквана ярост почва битка и яростно среща ни с вик.
Той застава овълчен, оголен и дрипав, и крещи: „Виж добре, аз съм все още тук! Приеми ме. Открий онзи, лудия смисъл... Остани само с мене, ако ще и напук!
За онези очи, дето вярно те търсят, за съня, дето бяга, щом душата кърви. И за тази любов, дето идва на пръсти, посред черната болка да разпалва мечти.
За дъха, притаен в здраво стиснати длани, за молитвата, дълго мълчана на глас. За мъжа, който плаче от твоите рани, за целувката, чакана в нощния час.
Има дни, във които всички нови тревоги вдигат радостна глъч и са редом до нас.
И тогава познаваш посоката в мрака - има смисъл животът във всеки наш час.
Аз съм твоя, живот! Пак се върнах. Аз мога да съм тук и сега - няма начин да спра.
Вдигам нова наздравица! Дълго ще мога да обичам света.
После... нека умра.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Димитров Всички права запазени
