Жълта сграда
Жълта сграда
На ъгъла. До светофара. Намерихме
се с теб. Момичета от времето парадно,
сега – жени към петдесет и пет...
Намигаше червеното око сигнално,
почти да разгневи зелена бяс,
и драконът висеше не коварен,
а ние, двете, жълти от провали,
между колоните на вечността
се озовахме.
Ти – русото дете,
пързаляше света в лудешки танци
(и вярваше в добрия Дядо Мраз),
играехме на „дама” по асфалта,
липите бдяха майчински над нас.
Мяукаме до безистена кротко,
а жълтият бетон е малка сцена:
че можехме... че бяхме...
Събули детските чорапи,
превърнахме се в настоящи
кротки котки домашни.
(от семейство лъвови и тигрови,
но дресирани, питомни, сигурни!)
Провесихме ръце без вери,
остаряхме.
- Ти помниш ли, че след училище
отбивахме се тук. Боза за шест
и пастичка със пиленце? - ... Смехът
надвикваше дежурния екип.
Животът се усмихваше фотогенично
и „Хоризонт” –а пееше щастлив.
- Дааа – въртя опашка – беше лесно.
Сега децата не играят. Не мечтаят.
И радостите им не струват пукнат грош.
Да идат Там, оттатък рая...
А ние да му мислим тук, на юг...
Отиват си от нас. От обичта ни.
Сърцето става куха лодка,
на дъното й – две пари...
- Чии две пръстчета ще ни изпратят
с боза за шест и пастичка от щастие
и кой ще каже вярната посока на лодкаря,
когато тръгнем по последния си път?...
Жълтееше светът, а сградата се сгромоляса.
Неистово деряха котки бесове.
Светът се преобърна на главата си.
Червеното око на дракона ни взе.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
