Жълта сграда
Жълта сграда
На ъгъла. До светофара. Намерихме
се с теб. Момичета от времето парадно,
сега – жени към петдесет и пет...
Намигаше червеното око сигнално,
почти да разгневи зелена бяс,
и драконът висеше не коварен,
а ние, двете, жълти от провали,
между колоните на вечността
се озовахме.
Ти – русото дете,
пързаляше света в лудешки танци
(и вярваше в добрия Дядо Мраз),
играехме на „дама” по асфалта,
липите бдяха майчински над нас.
Мяукаме до безистена кротко,
а жълтият бетон е малка сцена:
че можехме... че бяхме...
Събули детските чорапи,
превърнахме се в настоящи
кротки котки домашни.
(от семейство лъвови и тигрови,
но дресирани, питомни, сигурни!)
Провесихме ръце без вери,
остаряхме.
- Ти помниш ли, че след училище
отбивахме се тук. Боза за шест
и пастичка със пиленце? - ... Смехът
надвикваше дежурния екип.
Животът се усмихваше фотогенично
и „Хоризонт” –а пееше щастлив.
- Дааа – въртя опашка – беше лесно.
Сега децата не играят. Не мечтаят.
И радостите им не струват пукнат грош.
Да идат Там, оттатък рая...
А ние да му мислим тук, на юг...
Отиват си от нас. От обичта ни.
Сърцето става куха лодка,
на дъното й – две пари...
- Чии две пръстчета ще ни изпратят
с боза за шест и пастичка от щастие
и кой ще каже вярната посока на лодкаря,
когато тръгнем по последния си път?...
Жълтееше светът, а сградата се сгромоляса.
Неистово деряха котки бесове.
Светът се преобърна на главата си.
Червеното око на дракона ни взе.
© Златина Георгиева All rights reserved.
