Как можеш да забравиш

Как можеш да забравиш, някого когото обичаш, толкова че да спреш да вярваш във всичко, което си познавал.

Как можеш да забравиш, някого когото ти е дал толкова много което да помниш, толкова много че да те изгаря от вътре.

Като пламнала рака е твоята, когато се докосва до мен, пламнала като твоята душа, и топли ме, забравям че някога проблем съм имал и усещам аз на място съм, вътрешно разтапям се, а ти стоиш с тези красивите, сините очи, които така дяволски ме гледат, тези дяволски красиви очи, които ми показват, че лятото не просто сезон е, а чувство, чувство на човека - изгарящо душата, но и предпазващо я от зимата зла, тази зима, която пречи на листата да цъфтят, и реална тя е за съжаление, а на мен иска ми се да сме винаги един до друг и тази наша близост, създавайки милиони градуси температура да бъде винаги моята реалност, но уви реалността ни е студена, точно като нас с теб, студени сме и се забравяме и защо това така е ?, защо животът е такъв, защо винаги ни учи, че това което искаме не е за нас, защо един път не ни прости за всичко което сме направили и да ни даде това което искаме, може би така е правилно, по-добре за нас е може би , аз не ще позволява да загубя всичко топло в живота мой, всичко което прави тази ледено-вледеняваща зима - красиво топло, жизнено и младо лято. Ние с теб няма да сме заедно и пределно ясно стана ми това, но имам надеждичка една за тази твоя топла жизнена рака, която дава ми, възможността да разтопя този лед студен, покрил сърцето ми. Тялото ти ми показва какво е да си жизнен и красив, какво е с тебе ние да сме свързани, духовно или физически дори, да сме свързани с теб и вените ни , и те са свързани, туптят с трепетите на  сърцата наши, които толкова умело се опитват живи да ни задържат, но дали това ще стане, аз се питам, дали ще оживеем в този свят коварен, който изстисква всяка капчица душа, която на нас останала ни е.  Това на нас няма да попречи, защото ние с теб сме с душа една, по-силна от всичко на света, тя оборва всичките човешки стереотипи, тя показва на света какво е любовта, какво е да си влюбен, а не просто да си вързан. Ако ще небето да се срине, аз ще те обичам, в сърцето си дълбоко, дори да трябва, да се разделим.

Какво си мислят другите за нас не ще ни спре, защото силни сме, силата която в сърцата си държим е повече от всичко на света, защото влюбени сме ние в свят в който, забранена е любовта, защото правилно било, на света ще противопоставя се, ще променя всяка думичка една, която пречи ни на любовта, защото само твоята ласка топли ме сега и кара ме да бъда аз, себе си, искрен и щастлив, а това е единственото важно, щастливи да сме ние и доволни от това, което променя живота на човека - Любовта.

Как можеш да се влюбиш, до толкова, че да забравиш кой си всъщност, кой е с теб и в какво си вярвал до сега, питам се едно светът за нас ли е или ние просто не сме за него?

Усещането, странно е, нечовешко е дори. Сърцето ми тупти и ръцете ми потят се, когато аз те видя. Сякаш с теб едно сме ние и съдбата ни събира, да сме заедно, заедно завинаги - едно цяло. Винаги съм се чудил, защото светът такъв е, защо изпълнен е с вулгарности, тези дяволски хора, защо са те такива, защо всичко ни докарва до падение, защо винаги сме чули само за лошите неща, но никога и хубавите, хубавите като любовта, да бъде тя споделена, истинска дори, реална, но не, винаги е лошото, може би в света не съществува такава, такава истинска любов, която да гори, но да не изгаря, която да те топли, да те кара да си жив, щастлив и безгрижен, без да имаш нужда от нищо друго, само този специален за теб човек, защо света такъв е?, може би за да бъде “интересно”, а може би просто хората обичат да говорят само за гадните моменти от живота, иначе не би било интересно. Хубавото не на мода е, никога не е било, а тогава хубаво ли е въобще? Щом никому не е интересно. Не ще позволя на тези сиви хора да ме лишат от това, което може да ме най-боли, но болката с любовта не сравнима е, боли, но гори, като свещ през тъмнината път проправя ми, тази нашата искра, която няма да позволя на никой да угаси, защото аз обичам те, не разбираш ли , ти си моето аз, и очите ти когато аз погледна виждам себе си, щастлив и изпълнен със желание, цвят и красота, живота ми смисъл придобива, само когато до мен си, с твоята  пламнала рака, топла като огън през нощта, тази тъмна зимна нощ, която тежко ме преследва и кара ме да се попитам: къде сгреших?, така ли се родих нещастен, влюбен в невъзможното, неправилното, нечовешкото или просто така е за пред хората. Не знам дали е правилно, но знам че чувствам аз това, което кара ме да бъда жив, това си ти, само и единствено ти, никому друг, не и сега не и когато да било. Когато с теб сме само ние, искам да пропусна всичко друго и при теб да бъда, само единствено твой, твой завинаги ще бъда ти го знай, нищо че ще трябва да се разделим.

Но, това че ще се разделим не значи край, пролетта ни недосънуван сън не ще остане, ние с теб ще бъдем лято, лятото за което всеки си мечтае, още от дете, това което ще освободи душите ни от сивата реалност, което ще ни покаже пътя и избави ни от строгостта на модерния свят, това което ще ни прости за това което сме, за тези които сме, ще намерим път един към друг, ще бъдем заедно отново знам, и това ме кара да се чувствам цял, единственото което кара ме да продължа, защото знам че в тази вечност ще се срещнем и ще бъдем заедно, завинаги, неразделени, преплетени във вечността, завинаги! И понякога се сещам, за гръмотевиците, те показват, че дори природата има нужда да изкрещи, да изкрещи понякога...

Когато ние с тебе заедно сме, само ние и гледаме към залеза, този бронзов залез, ослепяващ нашите очи и казващ ни: - Не бойте се че идва и нощта, аз ще дойда много скоро, да започна и деня, но дотогава заедно бъдете, да се стоплите от тази тежка нощна тъга, заедно бъдете  и пазете се един с друг от смразяващата сила на нощта, и създайте светлина по-силна от всичко на света, ще я видя аз и отново ще съм аз при вас, за да започна пак деня, деня който вие ще изпълните със светлина, защото вие истински сте, реални самоволни, диви и невинни, дори може би наивни, но това реални прави ви, заедно когато сте изпълвате света със светлина, и карате го да цъфти, точно като вас - щастливи и красиви, никога не разделими, единствено неповторими.

Аз така си мисля също ние сме едни, единствено неповторими, знаеш ли защо, защото аз завършен чувствам се, защото е е моят изгрев, залез - начало и край, това което кара ме да дишам, да се чувствам жизнен и щастлив, тази топлата и неподозирана рака, която докосва ме и кара ме да усетя всяка точица една, от великолепно тяло изпълнено със съвършена красота, и не защото е перфектно, не, няма такова нещо, което се нарича перфектно в реалността, но има друго перфектно в моята глава, защото за мен думата перфектен придобива смисъла си точно от това, и може да не се държи добре, но ефектът няма го, защото ще сме свързани завинаги. И падат оковите, пада тази тъмна и студена нощ, за която ти говориш, тази нощ която ни разкъсва и кара ни да се страхуваме, но трябва ли да се страхуваме?, защо да се страхуваме, дори нощта си има своя красота, защото тя перфектна е във твоите очи, нали?, това е смисъла на любовта, дори за някому друг да не бъде правилно или дори брутално, когато ти обичаш това проблем не е, защото ти обичаш на дълбоко, на ниво на което всичките задръжки падат, където няма лошо и добро, а само истинско, истинското в което ти се влюбваш, независимо какво е. Защото любовта, тя е висша форма на съществуване, тя показва че не е нужно нещо да бъде перфектно, а просто твое, тя показва на света, че не винаги е нужно да се опитваме да бъдем перфектни, а просто истински - истински неповторими….

Искам заедно завинаги да бъдем, да горим, но да не догаряме.