КАТАРЗИС

Животът ни не струва грош,

щом непочтен е и е лош.

Аз целият го изживях

в борба, страдание и страх.

Животът ми не заслужава

признание и гръмка слава.

Но ако ли ме тя споходи,

когато старостта ми дойде,

(защото в мойта ранна младост

аз не изпитах тази радост)...

О, слушайте тогава, люде!

Щом съвестта ви се пробуди

и справедливост заговори,

пратете някого, ви моля.

Пратете го самите вие

при мене той да се отбие.

Не ще му сторя аз злина,

                                       ще му отвърна с добрина!                           

Ще си говорим кротко ние

и вино ще му дам да пие.

А аз ще се простя със Бога

и ще си взема сетно сбогом

с живота, с вас и със света,

и ще повикам тук Смъртта

да вдигне чаша тя за мен

и да се свърши моят ден...

И чак когато съм готов,

ще се обърна с глас суров

към онзи, който вино пие,

(когото пратили сте вие)

ръка да вдигне той тогава,

десница крепка, яка, здрава –

над мен без жал да я стовари!

И нека страшен гръм удари...

Кинжал в гръдта ми да забие!

Желая той да ме убие!

Кръвта да бликне на талази,

да капе тежко по тревата

и споменът за мен да пазят

небето, въздухът, земята.

Да грейнат макове червени

наоколо сами в полята

и да разказват те за мене

на буйния и волен вятър...

Защото, както знае всеки,

когато честен е човекът,

от нине чак до памтивека,

е имал участ все нелека.

Човекът щом е талантлив,

животът му не е щастлив,

той приживе не е признат

и е нещастен в този свят.

Какво са тука чест и слава,

любов, признание и чувства,

когато той ги заслужава,

но приживе не ги почувства?

Едва Смъртта, когато дойде

и се намеси тя умело,

едва тогава по достойнство

цени се всяко земно дело.

Затуй си тръгвам от света

и призовавам аз Смъртта,,

с качулка и в ръка с коса,

и със разперени криле

да се яви за миг поне.

Да дойде тя сега при мен

и в този топъл слънчев ден

далече да ме отнесе,

в бездънното небитие!

Във онзи пуст и мъртъв свят,

от който вее студ и хлад.

И няма връщане назад...

1989 г.

Кюстендил