Като всички
Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мен!”
Хр. Смирненски
Страхът е всичко, дето имаме,
страхът ни пази от беди.
И как живеем, без да виждаме,
и спим с отворени очи?
Дните тъй си преминават,
в сивота и самота и усмихнати лица не срещаме -
всеки е забол глава!
И вървим по пътя, дето е отъпкан,
без да видим светлина.
Така животът ни минава в непрогледна тъмнина.
Дори да спрем, да вдигнем поглед,
за да видим светлинка,
все от норми си оплетени от типа - Недей! Това е грехота!!!
И пак главата свеждаме надолу и не търсим топлина,
сивото е нашата дреха, самота е сестра.
Миг поспрем ли - все ще сбъркаме.
В релси трябва да вървим. Не може да сме по-различни.
С останалите трябва да седим.
Сбъркаш ли, ще си отхвърлен,
всеки ти обръща гръб
и си знаеш, няма мърдане – ти не можеш да си друг!
Глутницата все зове те, ти да бъдеш като тях...
А ти си мислиш „Аз ли съм единствен! Аз ли съм такъв глупак?”
Така минават дните и годините. В живот сред глутница, но сам!
И с убеждението, че ти си нещо по-различно...
И с мисълта „Аз няма да се дам”!
© Лорита Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря!
-
тъжно но истинско...
и много стойностно, Лорита...сърдечно. -
Страхът е естествена реакция, инстинкт за самосъхранение, да речем. Прелитайки над неизбродните бездни на греха, в сблъсък с догми и предрасъдъци, ние можем да намерим или да изгубим себе си. И само отстояването на една голяма любов може би се крие разковничето на щастието ни, Лорита. Ив
-
Мерси -
Много хубаво, истинско!
-
Тъжно...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
