Казах си:"Сбърках!"
Години те чаках
самотна и крачех
в живота
с надежда в душата,
и казвах си:"Нека!
Ще чакам, додето
за мене изгрее звездата."
Но, щом ме погледна
с очи благосклонни,
прошепвайки
"Време е... ти си!"
с пръсти железни
сърцето ми стегна
една непоканена мисъл -
ще бъдем ли с тебе
щастливи до време,
когато смърта ни поиска
или старото бреме
в сърцата, ще тегне
и болка в душите,
ще плиска?
Казах си:"Сбърках!"
и плахо си тръгнах,
скътавайки в мене
тъгата
по спомен за тебе
от минало време
на обич, за нас
непозната.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Петрова Всички права запазени
