Казах си:"Сбърках!"
Години те чаках
самотна и крачех
в живота
с надежда в душата,
и казвах си:"Нека!
Ще чакам, додето
за мене изгрее звездата."
Но, щом ме погледна
с очи благосклонни,
прошепвайки
"Време е... ти си!"
с пръсти железни
сърцето ми стегна
една непоканена мисъл -
ще бъдем ли с тебе
щастливи до време,
когато смърта ни поиска
или старото бреме
в сърцата, ще тегне
и болка в душите,
ще плиска?
Казах си:"Сбърках!"
и плахо си тръгнах,
скътавайки в мене
тъгата
по спомен за тебе
от минало време
на обич, за нас
непозната.
© Росица Петрова All rights reserved.
