КЛОШАР
Стар и прегърбен,
с омазнена шубичка,
в контейнера бъркаше
възрастен мъж.
Измъкна коматче,
две празни шишета.
Няколко книжни кашона,
разбити стари релета...
Познат ми се стори.
Нещо отвътре ме жегна.
Усети, че някой го гледа
и бързо с поглед ме стрелна.
Той е. Познах го.
Не можех да сбъркам.
Трийсет години.
Колко са те...
Даскалъта весел
с прякор “физика”,
жалката фигура
беше пред мен.
Еех, даскале,
бедни ми даскале...
Да знаеш само
как ме боли.
Аз, ученикът ти,
хапвам доволно.
А с пръчка ровичкаш
в контейнера ти.
Не се обиждай.
Ела ми на гости.
Имам баня
и топла вода.
В хладилника все нещо
ще има за двама.
Ще бъдем доволни
и на постна чорба.
Това си помислих,
но не го казах.
Просто протегнах за здрасти ръка.
Пое я. Позна ме.
Така ми се стори.
А в очите му
все оная тъга...
Не помниш ли:
аз бях момчето,
заляло те
с цяла кофа вода.
Беше шегичка.
Ти защити ме.
Но от “съвета”
кой те разбра?
Ех, колко смешен
беше тогава.
Целият мокър.
От глава до пети.
Как остави всичко в забрава.
Как понасяше
тези шеги.
Аз съм бе, даскале,
спомни си най-сетне!
Все още бях с черна коса.
Вярно, щях да забравя...
Нали на стола ти
аз изливах блажна боя...
Помниш ли?
Аз скрих дневника.
И в стаята жабата
пуснах пак аз.
Сега ми е кофти.
Гузен се чувствам,
но зная, че голям смях
падна тогаз...
© Ник Желев Всички права запазени
Пак един много нетривиален поглед на една вече ежедневна ситуация...
Хареса ми този самобитен поглед.
Поздраления!