а вечерта е топла, мека,

като ръката на жена,

галеща с въздишка лека...

През облаците се прокрадва лъч,

луната  се усмихва мило,

нощта ухае на  мечти,

за  нещо  истинско и живо...

И в този миг на самота,

усещам в мен безпокойство,
трепет от спомен   или  тъга,

гордост, или накърнено е  достойнство?

А може би е просто любовта,

със всичките желания, стремежи,
като падаща звезда в нощта

просветват моите копнежи...

Отричам ли се от това,

което пазя  във  сърцето,

ако усетя болка, страх, тъга,

от  скрити  чувства,  с  бъдещето  слети?

Живея  днес и тук, сега

зад  мен е миналото, няма да се върне,

поглеждам със усмивка на света , 
в  надежда,  с радост бъдещето  да прегърна !