Когато денят си отиде
а вечерта е топла, мека,
като ръката на жена,
галеща с въздишка лека...
През облаците се прокрадва лъч,
луната се усмихва мило,
нощта ухае на мечти,
за нещо истинско и живо...
И в този миг на самота,
усещам в мен безпокойство,
трепет от спомен или тъга,
гордост, или накърнено е достойнство?
А може би е просто любовта,
със всичките желания, стремежи,
като падаща звезда в нощта
просветват моите копнежи...
Отричам ли се от това,
което пазя във сърцето,
ако усетя болка, страх, тъга,
от скрити чувства, с бъдещето слети?
Живея днес и тук, сега
зад мен е миналото, няма да се върне,
поглеждам със усмивка на света ,
в надежда, с радост бъдещето да прегърна !
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Вероника Валери Все права защищены
