Когато плажът люби планина

ТЯ:

Не бях ли аз достатъчно гореща?

Юлско слънце. В бяла лъскава одежда.

Диск до сняг загрят.

Окото - майка на земния ни свят.

Не бях ли аз достатъчно безкрайна?

Душата – гларус, е усмивка тъй потайна.

Ято чайки – намигат ти с криле.

Играят. Пеят. На спирали се прегръщат.

В атмосферното поле.

Целуват го – и то отвръща.

Не бях ли аз тъй нежна, толерантна?

Помня щом изскърца

Онази стара панта

Паднаха ръжда, вериги

Отключи моя катинар

И ти стоеше на вратата

В ръката

С ключ. Като нестинар

Навлезе в моя огнен свят

Докосна лавата със лъч.

А този лъч… Не слънце… Не звезда…

Каква бе тази чудна светлина?

Лъч по-мощен от пожар.

Лъч – лопата на гробар.

Хем топли. Успокоява.

Моят огън укротява.

Хем леден – от фенерче.

Кат да пишеш с лед-висулка по тефтерче

Разбих се аз на пясък и рапани.

Забравила тъй вечните любовни рани.

И галих те със песъчинки.

По бузите ми все се смееха трапчинки.

Топях се в нежните ти пръсти

През сито между тях се сипех

На водопади гъсти

Пясък – тъй безкраен, топъл, с мирис сóлен и омаен.

Пясък – тъй дробéн и в минало несподелен

А сега – пъзел е сглобен.

За морските вълни роден…

Не бях ли аз непредсказуема и бурна?

Както океана лодката обърна?

Коси от пяна и вълни

Ти изцяло ли ме промени!

И станах силна! Напориста!

Далечна! Помъдрях за триста!

И пак сред таз повърхност дива

Любех с капчици душа красива

Както пяната брега целува

Както сред вълни лъчите плуват.

И не бях ли аз достатъчно дълбока!

Различна от стандартна миризлива стока!

От хиляди простряни риби

По магазини, улици, колиби!

Дълбока, дръзка, мрачна, черна

А не банална кат латерна!

В бездънно дъно аз те чаках

Сред солени сълзи плаках, плаках!

Да докоснеш мойте дебри с лъч

Но нямаше го твоя глас…

Само самотния заглъхнал глъч…

В подводния атлас

Отчаянието – октопод с вендуза

Ме превърна от русалка

В пареща медуза

И бях аз слънце!

Бях небе!

Бях в пясъка мъничко зрънце!

И дива, волна кат дете!

Бях прилив, бях и отлив!

Бях буря и море!

Поглъщах лодки, дърпах котви…

Но обичах от сърце…

А просто исках ти да дойдеш

Да бъдеш моята Луна

Във пропастта на моя свят

През призма с спектър

Връщайки и капка цвят…

Откак отвори залостена врата

Не знам какво ми стори

Коя съм аз сега?

И искам те до мен

Със мен във мен за мен…

И ти какво ми каза?

Тихо плажът ми показа

(ТОЙ:)

„Това не е за мен

За планината съм роден… „

„Не гларуси и чайки

Орлите гоня с трепет аз

Не слънцето е майка

А безкрайният космичен час!

Не искам океан и бури!

Не ща небесното поле

Не мога да опиша с думи

Защо върхът ме все зове!

Аз тача канари, скали, гори

Море фалшиво ме мори

Не пясък ами сняг да щипе

По миглите ми скреж да сипе!

Защото колкото е по студено

Няма нищо забранено!!“

Когато плажът люби планина

Желание на всякаква цена

А гората търси пак гора

Не осъзнава че вода

Подхранва дървена кора…

И никой не разбира

Какво ги тях събира

Дали е пясък или сняг

Дали е склон и морски бряг

Бездънен океан, прорязващ връх

Без дълбоко и високо…

Животът ще е кух…