Когато си отиде любовта
Когато си отиде любовта
Когато си отиде любовта,
немирни пръсти търсят старо злато,
откриват тенекиени сърца,
но не признават, че са вече в блато,
в което тъне непростима жал,
размити чувства, тъмни ореоли,
оставили един разбит бокал,
една надежда боса във окови.
Когато си отиде любовта,
немеят скръбно звънките цимбали,
доскоро тръпнели от „не” и „ да”...
Тогава черно вино облаците пали,
тогава си осъмнал прилеп стар,
обесен в тъмна пещера, печален,
тогава си безумен стих, и сплав
от сухи сълзи и от стон неравен.
Когато си отиде любовта,
по-празен си от стар хамбар
и по самотен си от дива пустош,
в която само вятър недоспал
прехвърля сива прах и гони бурени.
Пиявица загнездва се в сърцето
и все не вярваш, че си се изгубил,
когато си отиде любовта...
И се надяваш с тръпнещи ръце
парченце по парченце да я свържеш,
но не е вярно, не се връща любовта,
когато тя с години си е тръгвала...
Тогава скрий в ръкава си сълза,
с въдишка тежка прогони мъглите
и посегни към новата врата,
която се отваря, и не питай...
И прогледни, и по-добър стани,
недей да пъдиш идващото време,
защото няма лоши и вини,
задънен проход под нозете дреме.
Тогава следвай дясната страна,
а там от лабиринта има изход,
дори и избор има, любовта
отново чака нейде, до поискване...
(По заглавието на http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=56020, с благодарност за размислите, които поражда фотографията.)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Доли Всички права запазени
