Колко много ми е мъчно,

Когато упорито мълчиш...

Как всичко се срива –

Една великолепна дъга

Своите цветове скрива

И на нейно място се възцарява сивота...

Как цветовете прекрасни

И прелестните им отблясъци угасват,

Как светът потъва в мрак и пустота...

Как дверите на “оня свят” се затварят...

И... как преставам да летя...

Там, горе, където обитават

Англите и висшите същества...

И тогава, когато съм била едно от тях,

Аз преставам да съм някоя,

А съм БИЛА благодарение

И единствено само на тебе...

Жесток е този жребий –

Да те имам и да те губя постоянно...

Колко ли така ще издържа...

Не знам, но винаги ще бъда благодарна,

Че, макар и за малко, летях...