Контрасти
Но какво недостигна Ти - цвят ли, боя или нерви?
Не, не казвай, че ползваш за всички еднакъв калъп!
Уж подобие Твое, а толкова несъвършени...
Уж си вложил в човеците целия Свой майсторлък...
Как в едните си сбрал дълбините и чистия смисъл -
цвят след цвят си наслагвал в душите им ясна дъга -
да добивам криле и възкръсвам пак - сита, пречистена,
утолена в словата им - изворче жива вода.
Ала Ти си Творец и си имал навярно причини,
щом боите Ти свършили, в другите влял си катран -
проговорят ли, ледници зъбери впиват до синьо....
И зовеш ги Потребност ли, Плод ли на Твоята длан?
От езика им дето триглави змии ме връхлитат
да ми пият живеца, да глозгат - до кокал, до кръв,
да разкъсват със ярост на разума тънката ципа
и със сила небе да рушат, равносилна на смърт.
Може би сред калта, дето бълват сърцата им тъмни,
дваж по-ярко блестят светлочелите хора-слънца.
С тях се връща надеждата бяла - вързопче на щъркели,
и се ражда живот в зарево от сияйни слова.
Вярвам - има Те в думите! Обич е Твоето име!
И за обич земята сиротна заселил си с нас.
Да запазя човешкото в себе си, само пази ме -
Светлина да посявам, с речта си да светя и аз.
А устата ми чуеш ли думи отровни да ниже
и обиди ли - демони зли - заизлизат оттам,
изтръгни ми езика, о, Боже, със гръм порази ме -
да остана без глас, да не мога и звук да издам!
_____
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светла Илиева Всички права запазени
