Копнежи. Съмнения
Вечер. Не помръдвам. Не говоря,
и не присъствам сякаш. Няма ме.
Смелост липсва, за да ти отворя
сърцето си. И днес то нямо е.
Не тръгват покрай мен секундите –
часовникът е спрял във полунощ.
Това е моят миг… на лудите,
играещи си с огън и със нож.
Защо те няма? В мрака, в стаята?
Да спреш играта на безсмъртие,
да сме любов? Да бъдем двамата?…
Но няма те!… И много късно е.
Целувам чашата… не устните,
които се усмихват в паметта.
И пари вътрешно – не пулсът ми,
а жалката самотност на нощта.
Ще те рисувам. Върху кожата,
в стените… и в черните си вени –
ще те пиша! В паника, със ножа.
И така ще те запазя в мене.
Обичам ли? Добре, че не си тук.
Благодаря… че не съм ти липсвал,
и че не страдаш тежко! Този луд
е тъй жесток! Нека не е близко…
31.X.2025
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Велинов Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
