Бяла, приказна картина -

това видях, когато се събудих.

Бе като в райска градина -

къде изчезна светът ми, се зачудих.

Всичко бе толкова чисто и нежно -

един безкраен пейзаж,

а снежинките падаха небрежно

по неравния паваж.

Вятър духаше зловещо,

сякаш да напомни,

че всяко приказно нещо

има своите призрачни тайни.

Красотата, изпърво що ме плени,

на заден план остана,

със страх и сенки природата се изпълни,

тишина коварна настана.

Аз исках с пръсти да докосна

това бяло, зимно съвършенство;

на земята кристална да се просна,

да се изпълни сърцето ми с блаженство.

Но съществата, бродещи вън,

поизплашиха мойта млада душа,

зачудих се дали реалност е или сън

факта, че странна ми се струва собствената ми земя.

Сърце и разум в спор епичен бушуват.

Ден и нощ в представите ми се размиват.

Непознати същества из мене тършуват -

топлината сякаш у мене убиват.

Не се поддадох аз на тези страсти -

вратата на дома си им затръшнах,

запазих своите тайни „храсти",

в креслото меко се завърнах.

Топла чаша чай димеше

на масата в малката ми стая,

и всичко, що у мен кипеше,

укротено се оказа май накрая.