Коя бе ти
Коя бе ти? Която се усмихваше.
Когато те болеше, ти прощаваше.
Която винаги разбираше
и винаги помагаше.
Коя бе ти? Невинна и безстрашна.
С чело без облаци и блеснали очи.
Която се шегуваше, обичаше, мечтаеше.
И в чийто смях изгряваха звезди.
Коя бе ти? Ти беше снежно бяла.
И пишеше стихотворения с плам.
Когато се събуждаше, запяваше.
Разплискваше се в светлина и свян.
Познавах те добре. И те харесвах.
Без огледало знаех аз - ти беше там.
Сега те търся. Ровя да намеря те.
Но вместо теб намирам жлъч и кал.
Не пееш вече. И не пишеш.
А тихо мразиш. Всичко ти прокле.
Животът ти, обречен на обичане,
разби се бързо в блокове от лед.
Понякога се моля да се върнеш.
Със бодрия си порив за живот.
Но ти отдавна си сред мъртвите.
Аз хвърлих пръст във твоя гроб.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Михалева Всички права запазени
