Коя бе ти
Коя бе ти? Която се усмихваше.
Когато те болеше, ти прощаваше.
Която винаги разбираше
и винаги помагаше.
Коя бе ти? Невинна и безстрашна.
С чело без облаци и блеснали очи.
Която се шегуваше, обичаше, мечтаеше.
И в чийто смях изгряваха звезди.
Коя бе ти? Ти беше снежно бяла.
И пишеше стихотворения с плам.
Когато се събуждаше, запяваше.
Разплискваше се в светлина и свян.
Познавах те добре. И те харесвах.
Без огледало знаех аз - ти беше там.
Сега те търся. Ровя да намеря те.
Но вместо теб намирам жлъч и кал.
Не пееш вече. И не пишеш.
А тихо мразиш. Всичко ти прокле.
Животът ти, обречен на обичане,
разби се бързо в блокове от лед.
Понякога се моля да се върнеш.
Със бодрия си порив за живот.
Но ти отдавна си сред мъртвите.
Аз хвърлих пръст във твоя гроб.
© Александра Михалева All rights reserved.
