Край на кротостта!
С лъчите си слънцето изток кълве
и с радост го срещат човек и животно.
В гнездата си птички се будят по две,
но аз във кревата - самотна.
То вади от мрака любими лица,
за двама приготвя кафе по балкони,
в хармония прави да бият сърца,
но тебе от мене все гони!
Омръзна ми, слънце! От кротост търпях,
но вече е време за битка.
Лъчи удвоѝ, сражавай се с тях
с потомка на трак и на скитка.
Лицето ти с цвят на метала най-скъп
с косите си черни ще скрия;
от сълзи, събрали катранена скръб,
на теб ще иззидам килия;
от своята гръд ще издялам врата,
на входа след туй да я сложа;
завеси дори ще скроя в тъканта
на свойта негалена кожа;
със зъби ще ръфам звездите до смърт,
ще впия във месеца пръсти;
безмерно по-черна от дупка на кърт
небето нощта ще задръсти
и той ще пристигне, подобен на Ной,
над тоя потоп от почернени хълми
и двама ще бъдем навеки едно.
Пък нека е само в съня ми!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Виделина Всички права запазени
