Някаква вечер, неделя.
Ноемврийско.
Заключени пръсти.
Демоните ни, разминали се по тъмно.
И огледалата ни, конфузно пречупили тъги, виещи в мръсно кресчендо.
Без намек за смисъл, без спомен от мъдрост,
върви си животът провиснало, тихо...
А едно детенце, наивно, останало в съзнание счупено
се усмихва, макар и напразно.
Човекът отсреща е сив, изхабен -
изгубил ищах, и живот, и съзнание.
Усмихни му се - и ще откриеш в мен душа и любов, и разкаяние.
Разбираш ли -
едва ли демоните ни ще ги прибера по изгрев!
Обещай ми утре и помни до края на света само аз бих те обичал!

Ф.