Кучето и мъртвия стопанин
Кучето щастливо бе на двора,
спеше то под старото корито,
гонеше кокошки без умора
и коремчето му беше сито.
Че стопанинът му беше щедър,
даваше редовно мамалига,
вързанo под сенчестия кедър,
дълга бе желязната верига.
Ала покосен от участ зла,
навярно на полето той настина,
човекът ненадейно заболя
и не след дълго тихо се спомина.
Oстанало само и без храна,
бедата от небето се стовари,
безоблачното щастие слана,
безмилостно надеждите попари.
Веригата сега бе твърде къса,
държеше го във смъртоносен плен,
отчаяно стремеше се да скъса,
за да посрещне следващия ден.
И щом четете тази страница
мисълта съзнанието ви прорязва:
че свободата винаги си има граница -
по-важно е да се не забелязва.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Таня Гулериа Всички права запазени
