Страх ни е да се гледаме.

Страх ни е да си говорим.

Страх ни е да се докосваме.

Приличаме на две строящи се кули,

високи до небето и открояващи се.

Незавършени, не докрай достроени.

И ни е страх да се докоснем, за да не

се разрушим. Разрухата ни плаши –

в нея виждаме невъзможност да се

виждаме отново. А дори гледането

отдалеч е същинска сила.

Аз съм вятъра, ти си водата – две

могъщи, възхитителни и опасни

стихии. Можем да сътворяваме,

можем и да разрушаваме. Както

разрушихме себе си в стремежа

си да се обичаме. Падахме много,

плакахме, ставахме и отломки

падаха от нашите тела на кули.

Страх ни е да шепнем.

Страх ни е да викаме.

Страх ни е да обичаме.

За да не се разрушим…

За да не сe изгубим…

И от зримото, и от

незримото…