Към LYCKI
На гледката божествена отдаден,
в планинския курорт, в утро ранно,
светът го виждах тъй създаден -
в хармония от вълшебства - многостранно.
Стоях така сред борове унесен,
над хорските съдби замислен –
обгърнат с трелите на песен,
сред горския масив, от дъжд изчистен.
Не виждах тука други хора,
усетих само женски силует,
прогонил сънната умора
и в мен запя душата на поет.
Съзрях на трепета лъчите,
повдигнал в мене чувството незнайно
и вплетохме емоции чрез очите
по начина единствен – всеотдайно.
Това бе онзи чакан миг,
взривил у двамата искрите
и сетихме в мълчание вик -
чрез него се преплетоха душите.
Разбрахме, че това е поривът невинен,
полагащ на живота общото начало,
а този миг – за нас интимен,
ни стана в преживяването огледало.
И двамата стояхме възхитени -
видях усмивката ти лъчезарна,
протегнахме ръце смутени,
а аз почувствах благодарност.
Но нещо в храстите просъска -
потъна в хралупа малка:
навярно там отровата си пръска,
от злоба огнедишаща, но жалка.
От този звук в гората, приглушен
с тебе двамата поспряхме
и зърнах в погледа ти спомен съкрушен,
пред който сякаш онемяхме.
Таз сянка бързо отлетя
и пламнаха отново сетивата:
навярно пратеник съдбовен беше тя -
чрез нея разпознахме добрината.
А тя избухна като жажда
от пламък носещ озарение,
но там започна да се ражда,
бликащото просветление.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Рибаров Всички права запазени
