Към LYCKI
На гледката божествена отдаден,
в планинския курорт, в утро ранно,
светът го виждах тъй създаден -
в хармония от вълшебства - многостранно.
Стоях така сред борове унесен,
над хорските съдби замислен –
обгърнат с трелите на песен,
сред горския масив, от дъжд изчистен.
Не виждах тука други хора,
усетих само женски силует,
прогонил сънната умора
и в мен запя душата на поет.
Съзрях на трепета лъчите,
повдигнал в мене чувството незнайно
и вплетохме емоции чрез очите
по начина единствен – всеотдайно.
Това бе онзи чакан миг,
взривил у двамата искрите
и сетихме в мълчание вик -
чрез него се преплетоха душите.
Разбрахме, че това е поривът невинен,
полагащ на живота общото начало,
а този миг – за нас интимен,
ни стана в преживяването огледало.
И двамата стояхме възхитени -
видях усмивката ти лъчезарна,
протегнахме ръце смутени,
а аз почувствах благодарност.
Но нещо в храстите просъска -
потъна в хралупа малка:
навярно там отровата си пръска,
от злоба огнедишаща, но жалка.
От този звук в гората, приглушен
с тебе двамата поспряхме
и зърнах в погледа ти спомен съкрушен,
пред който сякаш онемяхме.
Таз сянка бързо отлетя
и пламнаха отново сетивата:
навярно пратеник съдбовен беше тя -
чрез нея разпознахме добрината.
А тя избухна като жажда
от пламък носещ озарение,
но там започна да се ражда,
бликащото просветление.
© Валери Рибаров All rights reserved.
