Присмехът в очите,
страстно пак гори.
Иронията облича думите жестоки в красиви дни.
Устни безразлични,
студено пак пламтят.
Блясъкът в очите,
прах от студ оказва се изведнъж.
Зимата умело завладява духът,
а сърцето ти смело жестоко сковава го студът.
Грехът самотен преследва те с нищета.
Любовта оставила те е в треска до смъртта.
Душа ранена иска една ръка,
ръка с надежда подадена от брега.
Мракът постепенно блъска те в пропастта,
пропастта на празнотата, срама и греха.
Отваряш си очите и сякаш сляп си бил,
да видиш планините, полята, Нил.
И как пълзиш,
в черната земя безпомощно пръсти впил .
Вярваш,че живял си и даже друг си бил и успял си…
Някой тъй злокобно те е заблудил!
Това си ти самият,
всичко построено – сам си разрушил!
Но все още не е ден последен…
Върни се преди да си продължил пътят, тъй далечен, прашен, незнаен и прогнил.
Грешките коварни ти си изгорил и сляп оставаш още за красотата, любовта и Нил…
Къде се губиш ти,
скитнико без име?
Какво си ти открил, изгубил и обичал?
Преди света си да си унищожил,
върни се и пак погледни за последен път вечния Нил.