Къс луна да подаря...
Къс луна да подаря...
Лека нощ, Самота... мой любовнико вечен...
Ще тръгвам! Петолинието небесно ме кани!
Следи нотите му бели по пътя млечен...
дето дрехите ми ще бъдат постлани...
Нощта до полуда ще любя!...
Докато боса към луната тичам...
Не мечтай сребърната пантофка при теб да загубя...
Вяра имаш ли, че те обичам?!
Може би ще ме докоснеш с твойта истина най-хладно нежна...
- че до края, Самота, да бъдеш мой съпруг
е необходимост неизбежна...
че ще те нося като кръста, дори и да съм с друг...
Но бягам ли, бягам от тебе
вече цяла нощ,
а ти сякаш заспал си вътре във мене...
И събуждаш ли се - режеш ме с нож...
И целуваш ме в безкрая на небесното корито...
Щом няма да ми имаш любовта,
поръсваш ме със звездното си сито...!
Да не би да ми е малко в раните солта...?
Не... Да пия устни влюбени съм жадна...
И с белези да остана...
Къс луна ще открадна
- да подаря на любовта ми най-желана...
И когато имам я вече,
парчето останала луна ще ни гледа отгоре очудено...
И ние сребристия сърп ще наблюдаваме вечер,
А той над нас ще мисли: как имам сърце толкова влюбено?!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Андреа Емилова Всички права запазени
