Къщата, в която сме живели
Изскърцва тъжно дървеният под
под леките ми плахи стъпки
и хладен вятър вее от отворения вход,
от въздуха прашен поемам тежки глътки.
Краката ми из къщата ме водят все напред,
из топлите ù нявга стаи,
сега изтиснали за мен до лед.
По бежовия коридор, из всичките потаи.
Повежда ме сърцето все навътре,
врата след друга бавно се отварят -
напускам прашното антре
и спомени от снимките ме заговарят.
В стаята, която беше дом за нас,
тишината тъй прозначна се е свила
и рисува празни образи със прах,
до леглото гръб превила.
Тук лампите завинаги не светят,
пердета плътни слънцето закриват,
прах покрива всяко огледало, за да не усетят
гостите, тъй редки, как душите им загиват.
Всъщност „гостите” съм само аз,
тъй рядко идвам вече,
тъй рядко ме допускаш в тази част
на къщата, в която ще живееш вечно.
И все прага не прекрачвам,
все гонят ме цветята сухи,
огледалото с злоба в мене се вторачва
и тръгвам на обратно с мисли кухи.
Пусни ме, нека вляза в тази стая,
все пак и аз съм тук живяла.
Тук парфюмът ми витае,
тук още тлее цигарата ми догоряла.
Пусни ме, моля те, нека прага прекося,
краката ми ме водят,
не мога да ги спра,
душата и сърцето ми те молят.
Пусни ме в туй кътче притаено,
отвори душата си широко,
ще стопля всяко ъгълче студено.
само ме пусни да вляза на дълбоко.
И крачки тихи ще направя,
ще почистя тежкий прах,
за мрака бързо ще забравя
слънцето ще свети пак.
Но да ме пуснеш все не искаш,
потеглям на обратно през други стаи,
по бежовия коридор,
из душата ти по всичките потаи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росица Саси Дамянова Всички права запазени
