Късно е
Събуждам се, очи отварям леко,
но чудно, днес не виждам утринта,
пред мен се стеле сребърна пътека
отрупана с измръзнали цветя.
Сърцето си усещам като камък,
без пламък днес очите ми горят,
душата ми отлита в леден замък,
от студ и устните престават да мълвят.
Една сълза очите ми изгаря.
От болка мозъкът ми пръска се на две.
Пред мен врати една след друга се затварят...
Как бих желала в този миг да съм дете...
Но вече късно е, очи затварям леко
и виждам красотата на деня,
пред мен пътеки, хиляди пътеки,
осеяни със приказни цветя.
октомври, 1996 г.
но чудно, днес не виждам утринта,
пред мен се стеле сребърна пътека
отрупана с измръзнали цветя.
Сърцето си усещам като камък,
без пламък днес очите ми горят,
душата ми отлита в леден замък,
от студ и устните престават да мълвят.
Една сълза очите ми изгаря.
От болка мозъкът ми пръска се на две.
Пред мен врати една след друга се затварят...
Как бих желала в този миг да съм дете...
Но вече късно е, очи затварям леко
и виждам красотата на деня,
пред мен пътеки, хиляди пътеки,
осеяни със приказни цветя.
октомври, 1996 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Яница Ботева Всички права запазени
