Късно е
Събуждам се, очи отварям леко,
но чудно, днес не виждам утринта,
пред мен се стеле сребърна пътека
отрупана с измръзнали цветя.
Сърцето си усещам като камък,
без пламък днес очите ми горят,
душата ми отлита в леден замък,
от студ и устните престават да мълвят.
Една сълза очите ми изгаря.
От болка мозъкът ми пръска се на две.
Пред мен врати една след друга се затварят...
Как бих желала в този миг да съм дете...
Но вече късно е, очи затварям леко
и виждам красотата на деня,
пред мен пътеки, хиляди пътеки,
осеяни със приказни цветя.
октомври, 1996 г.
но чудно, днес не виждам утринта,
пред мен се стеле сребърна пътека
отрупана с измръзнали цветя.
Сърцето си усещам като камък,
без пламък днес очите ми горят,
душата ми отлита в леден замък,
от студ и устните престават да мълвят.
Една сълза очите ми изгаря.
От болка мозъкът ми пръска се на две.
Пред мен врати една след друга се затварят...
Как бих желала в този миг да съм дете...
Но вече късно е, очи затварям леко
и виждам красотата на деня,
пред мен пътеки, хиляди пътеки,
осеяни със приказни цветя.
октомври, 1996 г.
© Яница Ботева All rights reserved.
