Легенда за Мальовица

ЛЕГЕНДА ЗА МАЛЬОВИЦА

Езични и сурови времена били,

зловещи, приказно-вълшебни,

пълзящи призраци с изгарящи очи,

отвсякъде коварно дебнат.

Тъма поваля зрелите лъчи

и с мълнии ги изгаря,

помежду облаците зли

злокобно слънцето затваря.

Зловеща светлина във мрака,

небесни пламъци избухват в смях,

прекършена поляга красотата,

погубена от титаничен грях.

Превърнал всичко в жива жар,

пожарът неохотно се отдръпнал,

оставяйки пред земния олтар

димяща плът и космоса изтръпнал.

След като огънят прекъснал

живота дивен и първичен,

той като феникса възкръснал,

по-жизнен и по-динамичен.

А дивата природа звучно

сърцето земно обладала с целувка,

родила връх в полето тучно

и име дала му като милувка.

Играчка от шишарки турила над него,

красиви птици пуснала в простора,

живот му дала с въздишка нежна

и го орисала да радва всички хора.

Огнени искрици слънцето изпраща,

паяжинки златни, бисерни тъче,

а запленената земя ги хваща

и в тях люлее малкото момче.

Мальовица наричал се юнака,

обичал разкази за чудеса,

чул за България от свойта майка

и пожелал да види Рила планина.

Покрила го с гори обилно,

с реки прекрасни го повила,

земята завъртяла силно

и тръгнал той да търси Рила.

Тя пуснала го по света,

ключа към щастието да научи,

пътувайки сред тая красота,

с него всичко пошло да заключи.

Дълго скитал се бездомен,

редували се ден и нощ безкрайно,

останал в него смътен спомен,

че търси кътчето омайно.

Прескачали като уплашени сърни

сезони в своя бяг неспирен

и правели го миналите дни

по-щедър, по-красив и мирен.

И воден в своя път безсмъртен,

от слънцето и от луната,

накрая той открил задъхан

това, що търсил по земята.

Загледан в космоса красив

и упоен от билки ароматни,

в тревата паднал той щастлив,

с жадни устни в езера прозрачни.

Живот дарил на борове вековни,

заспал в плен на песента,

глава положил върху облаци дъждовни,

снага прострял в Рила планина.

Щом се събудил гордият левент,

тя еделвайс му турила в косите,

за да успее животворния момент

да съхрани навеки за орлите.

Приседнал в тучните треви,

тоз земен исполин мечтае,

прегърнал нежно нашите души,

с природните стихии играе.

И като страж безсмъртен, древен,

покрил глава със снежния си шлем,

той пазил е фолклора ни напевен,

да може кат' народ да не умрем.

Разпръснал писти, пътища, пътеки,

като бели коси върху бял ямурлук,

с клека зелен преплел ги навеки,

дискретно приканва да дойдеме тук.

Пролет плацентата снежна топи,

преражда се върхът първичен,

пречистен с пролетни води,

той засиява, още по-обичан.

Ръце протегнал в синевата,

рисува с багри своята душа,

че пръв не е по ръст в планината,

но втори не е той по красота.

Загубени сред многолистния простор

и гласове космични извисили,

запяват славейчета в хор,

зората още не открили.

Приведена пред светлото небе,

луната бере зрелите звезди,

а слънце, като палаво дете,

я чака, за да пръсне светлини.

Пленена красотата мълчи

и чака да се съмне,

а легиони светещи лъчи,

заливат зъберите тъмни.

Върхът пълзи, а слънцето огрява

и, сякаш светеща ерозия,

с кристали мрака разрушава,

избухва цветната експлозия.

Гюлетласкач огромен сякаш,

запращащ слънчево кълбо,

под облаците той прикляка,

за да премине то.

А вятър, побеждаващ времето,

кат' конник вечен пази крепостта

и здраво качил се на стремето,

той яхва гордо пролетта.

И сътворените поля препускат,

шеметно по техните следи,

върху зелените треви те пускат

пламтящи минзухарени стрели.

Цветни гребени преливат,

прииждат земните вълни

и ароматно се разбиват,

във вълноломи от скали.

Цветята, сякаш долетели песни,

накацали ята в тревата,

гордо изправили венчета,

гирлянди слагат на гората.

С букет от облачни цветя,

дъждът разпръсква благодатен,

парченца земна красота,

свещен, прераждащ, непонятен.

Привечер щом слънцето потъне,

в пламтящи, живи светлини,

нощта с лунен сърп ги жъне

и ги превръща в звезди.

Вечерния залез прегръща

ласкаво земната твърд,

Мальовица в миг се обръща

нагоре, към млечния път.

Рояк от светещи искри

подхваща с вихрен танц,

над умълчаните скали

въздушния романс.

Тази въздишка и до днес,

навява спомен древен,

изправя се Мальовица пред нас,

връх недостъпен, приказно-вълшебен.

Луната феерично спуска

завеса от мъгла красива,

доволни тръгваме за вкъщи,

остава планината да почива.

Щом съкровено слънцето огрее

с лъчи вълшебни нашите мечти,

душата ни с дъгата ще се слее

и ще възпява тези планини.