„Бела съм, бела, юначе,
цела съм света огрела…”
Било време трудно, полепнало с мъка...
Турски орди вилнели в родопски села̀.
Руша̀ли, плячковали всичко по пътя,
пожа̀рища палили често в нощта.
В едно от селата, мъжете пастири
към Беломорско повели стада̀,
моми и невести оставили милни
на Бо̀жата милост, що пази рода̀.
Но зла̀та съдба се намесила сляпо,
башибозушки заптиѝ чули вестта
и хукнали диви, от мисъл обзети,
на българки бели да вземат честта.
От нейде, старица разбрала за злото,
що дебнело всички млади чеда̀,
на връх ги завела, Карлък, на високото,
и скрила в дълбока една пещера.
Покрила телата им с мечешки кожи,
лицата намазала с въглен, с катран,
поляла ги с бла̀тна вода, да не може
чудна им младост да иде във зян.
На пролет кога от гурбет се върна̀ли,
момците подирили тази жена,
завела ги тя до Карлък, да познаят
любимите севди спасили честта.
Насреща им... чуми, черни и страшни,
сякаш от ада излезли сега,
отвърнали поглед мъжете безстрастно,
с очи не видели от хубост следа.
Тогава девойка една разпознала
либето свое, вакъл овчар,
от въглен изтрила лице и запяла
„Бела съм, бела юначе“... със жар.
И днес... щом гайда засвири протяжно,
глас извисява родопска жена,
песен за бялата българка снажна,
света що огрява... с чиста душа.
11.01.2019 г.
© Таня Мезева Всички права запазени