Лек

Премръзнала, от студ скована,

лежеше в тъмното окаяна жена

в мъки страшни, но някак бе предала

жадувано блаженство в свойте сетива...

Със поглед празен, в нищото отправен,

в очи стаила болка и копнеж,

ръце красиви, целите покрити с рани,

в нозете, измамен образ на дете...

Измамното блаженство бе покрило

лицето ù, белязано от старостта,

не старост, идваща с годините,

а старост от погубена душа...

Ръцете ù, безжизнено отпуснати,

изтичаха последни капчици живот,

кръвта се стичаше безмилостно по пръстите,

отнемаше искрата в този взор...

Лекуваха я нежно и със обич,

лекуваше я малката ù дъщеря,

на капки, бавно, вливаше отровата,

обещаваше ù чакана, блажена тишина.

Тя знаеше за скритата уловка,

стаила вопъл, безропотно приемаше злъчта,

че лекарството за нея бе отровата,

поднесена от най-обичната ръка...

Притихнал бе светът около нея,

в очакване на гибелния ден,

проклинаха съдбата ù и жертвата,

наивността в погледа смирен...

Поисках да я грабна, клетата,

от страшни мъки избавление да дам,

но виждах, че злъчта отровна

бе дала вече тежкия си дан...