Плаче днес земята ни черна,
плаче сякаш загубила път.
Вие там февруарският вятър
и забива нокти в човешката плът.

И озъбен от злоба е турчинът,
що на бесилото слага въже.
Но под него горд той застана
без капка страх във лъвското сърце.


Защо не го спаси, Българийо?
Достоен син за тебе бе.
Уплашени и мълчаливи
стояха там безброй мъже.

Предадоха го те за куп жълтици,
продадоха мечтите му.
И като ято хищни птици
го гледаха в очите му.

Потропваха със крак изнервено,
протриваха от студ ръце,
но не се надигна никое
уплашено до смърт сърце.

И Левски в миг увисна на бесилото,
заплакаха там две жени.
А вятърът ехидно питаше:
- Защо, Българийо, не го спаси?