Луднала
Луднала навярно като теб съм, ветре.
Вместо да дожъна жито за хамбара,
хукнах по следите севера да гоня
и го диря още, все тъй неуморна.
Той да охлади устните ми жарки,
подпалени от слънчевите снопи.
Стигна ли нозете му студени,
да ми разхлади сънищата непокорни.
Имам си утеха, дар му я дарувам,
че ми е посока, блян дорде сънувам.
Даже да не иска, пак ще го доимам,
във очи-пътеки клони щом разстилам.
Спри, ми казваш. Стига! Все Михаля гониш.
Аз ли да се спирам?! Спри се ти да молиш!
Щом си вятър, имаш си сърце да волиш,
просто с мен недей днес дори да спориш.
Бързам, много бързам в зори да се върна,
нивата ме чака, да я доожъна...
но пък все сърцето тегли ме към севера,
него ще послушам, утре може разума...
Ето ме, среднощна, стигнала съм прага.
Без дори да си разпретна впряга.
Северът в нозете ми покорно ляга.
Глътка хлад си вземам и - беж да ме няма.
Луднала била съм, че не му се връзвам,
с вятъра лука как да го нагазвам...
Той си ме задява, аз пък си пасувам,
но пък всяко лято със севера флиртувам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
