Луднала
Луднала навярно като теб съм, ветре.
Вместо да дожъна жито за хамбара,
хукнах по следите севера да гоня
и го диря още, все тъй неуморна.
Той да охлади устните ми жарки,
подпалени от слънчевите снопи.
Стигна ли нозете му студени,
да ми разхлади сънищата непокорни.
Имам си утеха, дар му я дарувам,
че ми е посока, блян дорде сънувам.
Даже да не иска, пак ще го доимам,
във очи-пътеки клони щом разстилам.
Спри, ми казваш. Стига! Все Михаля гониш.
Аз ли да се спирам?! Спри се ти да молиш!
Щом си вятър, имаш си сърце да волиш,
просто с мен недей днес дори да спориш.
Бързам, много бързам в зори да се върна,
нивата ме чака, да я доожъна...
но пък все сърцето тегли ме към севера,
него ще послушам, утре може разума...
Ето ме, среднощна, стигнала съм прага.
Без дори да си разпретна впряга.
Северът в нозете ми покорно ляга.
Глътка хлад си вземам и - беж да ме няма.
Луднала била съм, че не му се връзвам,
с вятъра лука как да го нагазвам...
Той си ме задява, аз пък си пасувам,
но пък всяко лято със севера флиртувам.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
