Наистина ли вече съм сама, кажи, сърце,
и няма нищо, със което ме обичаш още мъничко,
наистина ли казваше, душата си обричаме,
до вечността, завинаги, за няколко живота, мили.
А всъщност е до проза всяко друго днес,
премервано през хиляди желани думи,
дали ще носиш тихомълком семето под ноктите,
и колко струва щастието за предплата на усещане.
Контрасти много, липсва ясното изстрадано лице,
нещата, зад които ще сме други без играта,
аз пазя от невинното, невинното сърце,
но всеки минус те завръща във предплащане в цената.
Наистина ли вече съм сама, объркала посоката,
и все те няма, и те няма, и те няма като лунна приказка,
ти беше ли земя, в която да се слея със водата си,
когато се разлистват моите пътеки на съня ми.