Дори и да сме заедно разстоянието межу нас нараства

живеем в лъжата че раната между нас зараства

драскотините в рани прерастват

душите ни тайно се изпращат

шепот за последно сбогом чувам

на вратата съм... обувките си обувам

готов съм да си тръгна

дори така сърцето си да изтръгна

защото корените му ще останат в този малък град

в една гора... замислен пак

сякаш вълшебството остана скрито някъде в нас

времето се мина бързо живеехме в захлас

късахме спомени от дърветата

без да се замислим че все още е пролет

сега с голи клони чакаме плод

може би в някой друг живот...