''Любовта е песен, но няма песен без край''
Лятна любов, уж на шега нашите длани събра.
Малката фея на любовта със сърцата ни се заигра.
Всеки ден се давих в очите сини,
всеки ден отмерваше страстта.
Обичах и бях обичана,
каква по-голяма магия от това?!
Любовта разцъфваше ,всеки ден... малко по-малко,
беше по красива и от сутрешна зора.
Но както цветето увяхва, изведнъж... увяхна и тя...
Примирих се, погледнах те в очите за последно, и тръгнах.
Знаех, не можех да се върна... аз отново закъснях.
Малката фея мълчеше, всичко бе потънало в тишина.
Сама се лутах аз самотна, из руините на любовта.
Там се гонеха спомени бездомни,
криеха се усмихнати лица...
та това бяхме ние и нашите влюбени сърца.
В един от ъглите потрепна едва предмет захвърлен...
не значещ нищо за света.
Отидох и взех го в ръце
и как да не го позная, като това бе моето малко,
захвърлено сърце.
То пееше, пееше напук на любовта,
разказваше история за момиче и момче,
как обичали се те безкрайно...
но както всички знаем, в живота няма нищо трайно.
Песента носела се скръбно.
Сърцето искало всеки за неговата мъка да узнай.
Със всичка сила, неуморно то повтаряло -
"Любовта е песен, но няма песен без край"
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гергана Илкова Всички права запазени
