Мария от Магдала

Мария от Магдала

       Има ли нещо по-истинско от истината?

       Да: легендата. Тя придава безсмъртно значение

       на ефимерната истина.

                         Никос Казандзакис

Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея,

когато бе Тиберий император в Рим,

с приятна изненада все гледаше към нея

(макар и с мръсни дрехи на скъпия килим):

красивата Мария, Мария от Магдала,

тя някога дарявала го с ласки неведнъж,

че даже и сега покрита с дрипи цялата

възбуждаше във него желания на мъж...

... Но тя дошла бе днес за милост да го моли,

живота да запази, не нейният- на друг

и не от страст бедра нехайно бе разголила,

и не от страст в краката му тя влачеше се тук!..

Осъдил бе Пилат там някакъв бунтовник,

Каяфа бе намекнал, че мислел се за цар

и още: на Мария, че бил сега любовник

и него тя дарявала със нежния си чар...

... Все още бе Земята докрай, като тепсия

и всеки император в Рим си беше- Бог,

а всеки дрипав скитник зовеше се месия

и водеше тълпите със притчи, босоног...

Понеже беше  девствено и идващото Време

а Рим все още беше познатият му Свят,

та затова не можеше да разбере Проблемите

очакващи Империята с Присъдата, Пилат...

А паднала Мария го гледаше с очакване,

в очите ѝ красиви той Ужасът съзря

и нищо, че не помнеше за нещо да е плакал,

усети тая Болка в мига и я разбра!..

Сам беше пожелал да го помилва явно,

ала избра тълпата Варава да спаси-

тогава си изми ръцете ритуално...

... А Оня и твърдеше, че ще се възкреси,

понеже син на Бога бил, пратен на Земята

за да изкупи всички човешки грехове

и ще се върни пак, но вече за разплата

и хората тогава на съд ще призове...

... А все така Мария пълзеше във краката

на Пилат и молеше го с плачещи очи

и все не проумяваше, че няма как Съдбата

предречена от Бога, с Любов да облекчи...

... Изправи се и бавно пое към Самотата,

повлече се след нея и гневната тълпа,

а нейде от далече повя пустинен вятър

и властно я поведе по пътя към дома.

И пак вървяха двама по тайните пътеки,

и спираха се дълго щом стигнеха дърво,

и седнали до него, докосваха се леко

допрели гърбовете си о здравото стебло.

Надмогнала срама, тя с женската си същност

въведе го внезапно в човешката Любов

и закопня божественият, като човек, за къща

и за страстта тогава на всичко бе готов...

И ето, във такива минути ѝ се струваше,

че Той не е Учителя, а влюбен в нея мъж-

щом Времето се спираше, когато я целуваше

и сгушени осъмваха със него неведнъж.

Небето като свод, на Храм над тях висеше,

а вятърът разпалваше далечните звезди

и всяка като свещ потрепвайки гореше

напомняйки, че Господ отгоре ги следи,

но не, не беше гневен Той в своите селения,

а радваше се истински, че неговият Син

щастлив е на Земята с една Жена до себе си

и нежно ги докосваше, безплътен като дим...

... Унесена в мечти и от тълпата следвана

прегърбена от мъка потъна тя в нощта;

за да изгрее в утрото отново, но в Легендата:

за Кръста, за Учителя, Смъртта и Любовта!..

... И нищо, че мълчаха все още вековете

запазили във тайна безумната им Страст,

а шепнеха свенливо, как нежно тя нозете

Му, със коси обвивала и плачела без глас.

Все още предстоеше невярващото Време:

Светът да проумее това не бе готов-

Спасителят преди към Кръста да поеме

Жена да опознае с човешката Любов!..

И много богослови, и учени прочути

столетия ще спорят, твърдейки наизуст

(издигайки във догми църковните диспути)

Че е невъзможна Страстта им със Исус...

... Все още предстояха и Кръст, и Възкресение,

и в опровержение на всеки богослов,

Исус да отнесе в небесните селения:

вселенната Загадка на женската Любов...        

д-р Коста Качев