За една любов, потънала в бездумие...

Мечтая си понякога за тебе

сама във стая, зад безброй стени.

Очите ти - тъй непосилно бреме,

показват ми милион врати.

По кой път да поема?

Не зная и не искам и да знам.

Кой от шансовете да приема?

Или пак на теб живота си да дам?

Мислите препускат бясно

и повличат ме във бездната сама.

Да вярвам ли във теб безгласно?

Да тръгна ли във нощната тъма?

Ръцете търсят упорито

силата ти сред безброй мълви.

Следи те погледът прикрито,

а сърцето мълчи все тъй, мълчи...

Стоя на кръстопът, от болка престоял.

Сълзите капят в дланите ти тихо.

Душата ми е цвят, за слънце зажаднял,

а ти до мен стоиш и се усмихваш.

Усмивката ти тъжна, замечтана

търси тук-там начин нов.

А любовта ни е разбита, проиграна,

погребана под черния покров.

Пръстите ми галят уморено

твойте толкова обичани коси.

Мислите мълчат примирено.

Мъртви са и нашите души.

Студено, черно и протрито

небето смее се над теб и мен.

Смее се на теб и мен открито

ден след ден, след ден, след ден...

14.04.2009г., София